Из Родопите, далеч от хорския шум в градовете, измежду хълмовете и долчинките природата беше пресъздала рай на земята. Накъдето и да се огледа човек погледът му спира в меките извивки на хълмове и нежно нагънати склонове.
Асфалтовият път свършва и започва бял и прашен, виещ се над сипеи и гладки хълмове, а на всеки няколко километра по него може да бъде забелязана чешма с чудна планинска вода.
Тук-таме са накацали къщи измежду дърветата с весели червени покриви, а старите постройки се рушат, строени със сиви скални парчета от планината, реден камък и с покриви от плоски плочи скала.
-->
Сетне пътят стига до едно село и там свършва. Разклинени дървени диреци крепят жиците за електричеството, стари къщи от реден камък ни посрещат огрени от залязващото слънце, а на входа на селото ни посреща симпатичен възрастен мъж с набраздено от бръчки лице, обвеяно от сухия летен вятър и загоряло от слънцето.
Той се взира в нас с огромен интерес, а погледът му ми се струва оживен и любопитен като на малко дете. Гледа ме открито и с лека усмивка, която личи и по сините му очи. В града никой не гледа така открито и безкористно с очи. :) Около него пасат няколко местни дългокосмести кози, явно специална порода.
